Rest in peace, Steve

“.. almost everything – all external expectations, all pride, all fear of embarrassment or failure – these things just fall away in the face of death, leaving only what is truly important. Remembering that you are going to die is the best way I know to avoid the trap of thinking you have something to lose. You are already naked. There is no reason not to follow your heart.”

“Your time is limited, so don’t waste it living someone else’s life. Don’t be trapped by dogma – which is living with the results of other people’s thinking. Don’t let the noise of others opinions drown out your own inner voice. And most important, have the courage to follow your heart and intuition. They somehow already know what you truly want to become. Everything else is secondary.”

get up, stand up..

понякога хората падат. дали от високо, дали от ниско..  и най-добрите падат. колко ще боли от падането, зависи изцяло от това колко често си падал преди това. ако си свикнал – ‘добре’, казваш си, ставаш, изтупваш се и продължаваш напред. ами ако не си? ако не си, обаче, падаш като на забавен каданс. уж е бързо, обаче дългоочакваното “тупп!” се бави. понякога се бави с месеци, години, живот.

когато най-после чуеш кухият звук от приземяването първото нещо, което ти идва да направиш е да станеш, да се изтупаш и да продължиш напред, все едно нищо не е било. да.. ама, всъщност, не. ако не си свикнал да падаш, как по дяволите да умееш да ставаш?

и тогава започва онова дращене по стената, от което кожата на ръцете ти загрубява. първо се опитваш, гордо-гордо, да се изправиш сам. правиш се на интересен, опитваш се да докажеш на околните, че не си паднал сериозно, а само леко си се подхлъзнал. дали успяваш е спорно, но безспорно си мислиш, че го доказваш на себе си. до тук – добре, стига да можеше да се изправиш самичък.

правиш стотици, хиляди и дори милиони опити да станеш на крака, но тогава наистина осъзнаваш, че ако не си свикнал да падаш, тогава не можеш никога да станеш без някой да ти помогне. до този момент само ти е минавало през ума, но никога не си вярвал в това.

тогава на помощ идват тези, на които си се опитал да докажеш, че можеш да станеш сам. тези, които никога не са те оставяли сам, независимо от ината ти. тези, на които можеш да разчиташ и винаги са били зад теб.

и когато станеш, единственият смисъл да продължиш напред не си самият ти или факта, че ходиш отново. смисъла да го направиш е заради тези, които са те изправили на крака.