дали е възможно да се изгубя в някой друг. не мисля, но май е възможно да си изгубя ума по някой друг.. как става така, винаги съм се питал каква е точно тази химия, която бавно се заражда в теб и в един момент навлиза в живота ти като факт, който не можеш да оспориш и не си сигурен кой, как и какво точно го е определило.

понякога просто се случва. пада от небето едва ли не, изневиделица се сгромолясва върху теб и те обзема това сладко чувство мъничка частица от твоето съзнание да е перманентно насочена в мисловен статус към някой друг.

чувството е адски красиво, нарастващо и привлекателно. иска ти се да вземеш всичко от него. ама всичко, до последната капка. да го изпиеш на един дъх и да му се насладиш до края.

е, разбира се чувството е адски дявослки красиво (което трябва да се брои за висша степен на адски красиво) когато тази мъничка частица от теб лети мисловно към друга частица, само че извън твоето съзнание.

е, не винаги става така. т.е. много рядко става така. но ние хората все пак не сме родени за да сме винаги щастливи. винаги има капчица тъга. е, понякога капчиците се наслагат, събират и става едно голямо море от мъка, но това е нещо което ще обсъдя със себе си след като се наспя.

засега, cheers de chardonay manoir domain korten - anno 2004.

вали дъжд, примесен с малко много тъга. винаги е така като вали. не знам какво ми липсва. не мога да си го обясня и се питам почти всеки ден какво е това мъничко нещо което ще ме направи щастлив. под щастлив нека да се разбира да съм малко по-истински усмихнат, а не както сега — често пъти фалшиво, за да не влошавам деня на околните, което истински мразя.

стоях преди малко и гледах дъжда. гледах, всъщност не е правилната дума, защото в антрето пред офиса беше тъмно, без двете дежурно лампи. по-скоро се вслушвах в него и се връщах бавно назад към дните когато можех безгрижно да стоя на терасата, в онази вила алпийски тип, в която не съм ходил близо две години, и да гледам зелените елхи през пелената на предпролетният дъжд, който често пъти залива родопите.

почти заспивам вече, този стол ми е крайно неприятен и не мога да спра да се въртя из тези 140 квадрата офис. не, че няма работа.. просто не мога да фиксирам съзнанието си в чуждите проблеми, с които се справям всеки ден. стават ми някак си еднотипни.

стига толкова. време е за заслужен сън. see you later.

5:55 AM — something innermost raised in me, forced me to say it again.

не съжалявам, само дано не съм те събудил, че тогава ще ми е съвестно.