София. Днес е 07 Юли.Напускам този сив град, в който всъщност последните 11 месеца малко или много обикнах. Добре де.. обикнах не е точната дума. По-скоро свикнах и някак си се привързах. Ще ми липсва. Много неща ще ми липсват. Всъщност, не. Няма да ми липсва точно София. Ще ми липсва уютният офис, тихите стълби на които съм изпушил близо ТИР цигари и съм прекарал часове в разговори, огромният паркинг който съм обикалял нетърпеливо и притеснено в скучни и глупави моменти.. и всичко там на онези два етажа.. Всъщност София напоследък се беше затворила в Борово. И аз се бях затворил в Борово. Животът ми беше една голяма смяна, пълна с.. и аз не знам с какви глупости. Изобщо, в момента стоя (забравих как се казва, някакъв арт клуб, но да живее wireless.bg) и пиша някакви абсолютни глупости. Може би искам да прогоня от себе си мисълта, че отивам вкъщи. Отивам в Пловдив за да се захвана с нещо адски трудно, нещо с което не мога да се справя, но поне знам, че искам да опитам. И пак ми е смесено. В София се влюбих, разбира се, малко много наивно. Тя (ти) ще ми липсва(ш). И все пак, тръгвайки към София си обещах да се превъзпитам и да не бъда онова голямо дете, което бях преди 11 месеца. Сега, тръгвайки си за Пловдив, обратно, след всичко преживяно, научено и превъзпитано в София май се връщам малко по-пораснал. Или може би не. Не знам. Последните близо 2 месеца се опитвам да не мисля за нея, не че се получава. Всъщност получава се, но не чак толкова. Трудност. Знам ли. Не, не знам разбира се. Някога чели ли сте по-несвързан текст. Ами, и аз не съм писал по-несвързан текст от този, но поне съм сигурен (от опит), че ако и вие изкарате 13 часа между четири стени, заобиколен от работа и вие ще го докарате на моята лирика. Преди да си тръгна обиколих целия офис. Няколко пъти. Спомням си, на онзи 26ти Август 2005та година, когато дойдох в 9 и казах “Здравейте, днес е първият ми работен ден. Търся Лили”. Влезнах отново в онази стая, от която се вижда Витоша, където преди беше светая светих (а.к.а. дъ Маркетинг руум), отидох на онази тераса, на която ранните августовски сутрини пиех 3 в 1 и гледах планината. Отидох и на онези стълби, на които съм прекарал известно време от битието си там. Отидох и на малката тераска, на нашата стая, където пък съм прекарал толкова много време. Загледах се в бюрото на което стоях последните 7-8 месеца. Спрях компютъра, дори изгасих монитора. Като никога почистих бюрото от боклуците които обикновенно го заливат след като прекарам 13 часа на него. Не ми се тръгваше, нарочно се бавех. Подреждах го като за последно. Стана ми тъжно. И изведнъж.. трябваше да тръгна.

Е, София. Довиждане от мен. Ще идвам пак, но за кратко. Дано е за добро.