три дни яли, пили и се веселили
пак оригинален правопис. за почивката и не съвсем.
– вторник 22.05
дъжда все така не спира да вали. вали навсякъде. валеше в софия последните два дни. сега като се прибрах в пловдив и тук вали. валеше преди тунела на магистралата. валеше и след него. майката природа нещо ни се е разсърдила, та да ни залива с такъв потоп вече три дни. в дъжда има нещо уютно. звучи малко като клише, обаче е от онези клишета, които са се утвърдили в годините. сега стоя вкъщи (истинското такова), гледам дъжда през прозореца и през капчиците му виждам стария град на пловдив. идилията е пълна. като никога във вторник почивам, че даже и във сряда, четвъртък и петък през деня. странно завъртане имаше тази седмица. има и балове. марина завършва тази година (а.к.а сестра ми). завършват и много хора, които през определен период от времето са били някаква част от живота ми (а.к.а. бивши приятелки и там подобен антураж). мисълта, която ме спохожда, като си мисля за абитуриентски балове е как изтекоха последните две години. как, ебах го, ще мигна и ще съм на 30. как, да ебах го, тече това време.. колко много, много неща се промениха. като бях на 16 си мислих, че вече съм си формирал характера, че има черти, които никога няма да се променят, че винаги ще съм
такъв.. ей така извезднъж станах на 18, завърших и заминах за софия. големият град е нещо като интернат. или резерват. или просто даже и да не е голям, когато отидеш там самичък ти се налага да осмислиш много и сериозни неща за малко и нищожно за тях време. имаше една приказка за неволята. сигурно я знаете. и аз бях за малко герой в една такава, но за щастие осъзнах, че е по-добре да си статиста в нея, а не главният герой, защото иначе става грозно.
пътуваме си с абиджим братовчед онзи ден, караме през едно много красиво ждрело, някъде между батак и велинград. и търсим упорито магистралата, която да ни отведе “у столицата”, дето викат перничани (б.а. братовчеде, нищо лично, ама факт). и братовчеда вика “ей, добре сме се уредили”. и е прав. ние сме на по 20. а всъщност вече живеем собствен живот, разчитаме на себе си, не на някой друг. кратък разговор ни връща назад в годините, когато другарките Рангелова и Янева казваха, че само ние не ще прокопсаме. да. ама не. един вид, “набихме ли ви го 197 ката, мили ми преподавателки?”. ще питате защо 197 ката, най-вероятно. ами, випуска ни беше 200 души. от него точно трима успяхме (да, горди сме със това и поради този факт го заявяваме на всеослушание, колкото и нескромно да звучи). така е, когато си черна овца, обикновенно си нарочен. което не значи, че си лош. просто не се харесваш на някои хора. визирам себе си в случая, тъй като другите двама приятели, с които преборваме живота заедно не бяха толкова бурни и арогантни като мен. лошото е, че като те нарочат за черна овца ти щеш-нещеш се държиш като такава. но както казват мъдрите и патили хора — всяко зло за добро. не
съжалявам за нито една магария, която съм направил в гимназията и извън нея. но стига толкова за магариите. не ми се пише за тях, защото ще се върна в миналото, където беше хубаво и ще искам да си остана там, а няма да мога.близките ми хора знаят, че когато се върнах втория път от пловдив в софия (yo bash bash system administrator) бях в една лека формичка на депресия. от онези моите, които са тъжни, тихи и много малко разбират за тях, защото не го показвам.
тя ме държа някъде до средата на март, когато all of sudden, една сутрин се събудих, деня започна с Mika - Relax, take it easy и усмивка. бях сънувал един много интересен сън, от
който си спомям само едно изречение “граби с пълни шепи от живота, понеже няма време”. колко правилно и колко на място казано. обаче, колко странно въпреки това.. дълго време не се прибирах в пловдив, само работих, учех вкъщи разни неща и спях. изведнъж, ей така просто всичко се преобърна. как, остава мистика и не толкова, но само аз си
знам. крайният резултат е, че вече съм по-усмихнат от преди и the low period is over.
– сряда 23.05
да се събудиш с махмурлук е тегаво. да се събудиш гол и с махмурлук е още по-тегаво. а да се
събудиш гол, с махмурлук и да си провел два-три-пет разговора снощи които не помниш вече си е много неприятно и дори не граничи с тегавината. не бях ходил от коледа в
Paparazzi, обаче кой ме би да ходя вчера. много реновирано, променено, обаче духа там е същият онзи, който ти шепне “поръчай си бутилка, поръчай си бутилка”. хубаво де,
абиджим, като си поръчвам бутилка, както вие и викате “вносна” водка.. то тогава защо ме боли главата сега? някой с идеи? седя на терасата, гледам дъжда, обяснявам на майка
ми, че не съм бил пиян снощи като нахлух в мойта стая с вратата, ама тя нещо не ми хваща вяра. няма да ходя повече там, обещавам и.
чичо роман имаше рожден ден вчера. а ще го полеем днес. един вид този пост ще е нещо като алкопис, повече от пътепис, понеже като гледам вчера, днес и утре ще има софра.
боже, не не. защо имам глава, господи. искам да я бия в стената докато спре да боли и докато в нея влезне малко акъл. не, айрана не помогна. алка затцера е оставен като last resort опция. я да видим какво ще стане ако бодна няколко палачинки. и да еба и winamp.. ще го счупя. Dire Straits - Walk of life. баш това ли ще ми пусне. а на баба палачинките, комбинирани със сладко от сини сливи винаги са били една много добра комбинация за захранване на алколохен глад. ако някой му каже, на ей този дебеличкият гологлав алкохолик, с розова тенисчица replay, как е възможно да се прибере с дюнер в тарелка.. да се мъчи да уцели ключалката, но да не успее и майка му да трябва да стане да му отвори, че после да иска и да си говорят. сигурно много го е срам. хаха.
по дяволите. аз съм алкохолик.. незнам дали съм писал нещо по-несвързано от това..
а сега, хайде на лов за подаръци и да пишем курсова работа с нейчо.
по-късно през деня, не че накупихме всичките планирани подаръци, или пък бяхме написали курсовата работа.. но все пак, важно е желанието.. събрахме се в булгари, хапнахме,
пийнахме, повечко пийнахме всъщност и се прибрахме да спим. а чичо роман вече е горд собственик на фланелка “fly emirates”
– четвъртък 24.05
втори ден подред се будя в полупияно състояние, но този път поне не ме боли главата. наспал съм се приблизитгелно добре, доволен съм от живота донакъде, но от друга страна трябва да ставам, защото днес е бала на сестра ми. май взе да ни става навик да започваме деня си на авеню. разходихме се за подарък след това, за цветя и за още нещо. проведох доста интересен разговор на този ден, който мисля, че ще преобърне много неща in the long run.. което си е меко, ама много меко казано тегавинка.. изпращането на абитуриентите пред новотела, както всяка година, беше доста претъпкано, но тази година като че ли беше по-различно. след като погледахме известно време, си
направихме гей-парти, включващо трима дърти пергиша, които стоят на хепи до новотела и бройкат абитуриентки. бяха доста добри повечето. след импровизираната вечеря, се отправихме към нашият втори дом напоследък.. трета поредна вечер в булгари вече си беше грубо… а с алкохолния размах който наложихме
този път.. си беше доооооооста грубо… превръщам се в алкохолик, мамка му.
доста интересните разговори продължиха и в булгари. но това ще избегна да го коментирам тук. достатъчно го правя постоянно в главата си.. и ми е тъжно. и ми се плаче.
сутринта в пет се прибрах сам, почти лазейки и заспах блажено.
– петък 25.05
събудих се с лек пристъп на световъртеж, може би защото рязко скочих от леглото когато прочетох двата смса които виктор ми беше изпратил. той пък за пореден път потвърди едно мое твърдение за някои хора около нас. как ни използват и поставят винаги себе си на първо място.
като да не повярваш деня започна на авеню, но без тортичка този път защото майка ми се беше погрижила да преям преди да излезна. по-късно обядвах на хепи, прибрах се, стегнха багажеца и със сак на едното рамо и лаптоп на другото се отправих към автогара юг, където хванах рейса в 17:30 за софия. това беше най, ама най-отвратителното ми пътуване на пловдив-софия някога. кълна се. и се дивя, как по дяволите е възможно тъпаците от хеброс бус да имат такива прийоми.
при автобус, със капацитет 70 души те продават 80 билета. и какво става в един момент.. тъжно за коментиране. и климатик нямаше, и шофьора беше бясен селски стожер на принципа “къпя се само в неделя”.. изобщо..
пристигнах на плиска, едвам-едвам слезнах от “автобуса” и се качих в другото жалко подобие на организиран транспорт. рейс 204, сравнително нов, но обитателите му вехти шопи, които ти надуват главата в задръстването на евлоги. хубаво си мислих да си хвана такси. ами защо ли не го направих..
добре поне, че вечерта си говорих 3-4 часа с пешо, та да подредя част от живота си в по-добра посока. прибрах се сутринта в 8:30, като дори нямах сили да си оправя леглото и заспах с дрехите.
това беше една от хубавите ваканции, но с малко по-неприятен край, който тепърва ще дойде. сега се пише сценария, а прожекцията ще е по-късно през деня.
