не си бях задавал този въпрос от края на лятото след като завърших гимназия. тогава отговора беше кратък и ясен — “към софия”. както (почти) всеки млад и току що изкласил гимназист аз имах огромното желание да отида някъде надалеч от вкъщи (или просто някъде, дори да не е надалеч) и да започна да се развивам самостоятелно. надявах се да преборя добре развитото си непостоянство и да порастна поне малко.
речено-сторено.
привечер, един приятен августовски ден, 2005 година си събрах багажа в един (!!) куфар и заминах да си търся късмета в (сравнително) големият град. няколко седмици преди това бях преминал през две интервюта в сравнително малката (тогава, 2005) хостинг компания SiteGround.
известно време (може би две или три седмици, не си спомням точно) живях при близки роднини, но това не продължи дълго. намерих си квартира сравнително бързо и се изнесох там asap. сигурно никога няма да забравя първата нощ в новото ми “жилище”. чувството е средно между това да си на екскурзия за първи път някъде надалеч от семейството, с което малко или много си свикнал и между това да заминаваш към непозната дестинация с еднопосочен билет и малко джобни пари. втората и третата бяха също такива, а после вече (почти) не ми правеше впечатление.
към средата на септември обучението ми привърши. вече бях “годен” да работя самичък и без closer supervision, което де факто отваряше пред мен вратата на един доста непознат свят. всички неща, които бях правил по-скоро като хоби последните две години в гимназията сега бяха новото ми занимание на пълен работен ден/нощ и на заплата, но някак си не беше същото.
осъзнах, че знам някои неща, но пък теорията ми за голяма част от нещата с които трябваше да се занимавам беше трудно приложима на практика. “нищо”, казах си. никой не се е родил научен.
и се захванах да уча.
превърнах се в работохолик още на 18. при работна смяна от 8 часа аз прекарвах по 13-14 в офиса. когато нямах работа четях усърдно, говорих си с по-опитните от мен и попивах от тяхните знания. приеха ме на сериозно. никой никога не ми се присмя или подигра, че не знам нещо. уважаваха труда ми и желанието за знания.
много хора мечтаят за подобна работна среда, но не много успяват да я намерят.
аз успях от първия път. попаднах на група хора, които гледат сериозно на работата си и я вършат с удоволствие. обединени от каузата да се развиват и по този начин да дърпат компанията майка напред ние ставахме все по-добри. и аз, и хората с които работих. мина известно време, работата растеше, екипът също.
отворихме офис в пловдив.
беше нещо като сбъдната мечта. любимата работа. с любимият екип. в любимият и роден град. какво повече от това може да иска човек? събрахме силен екип. много от тях и до ден днешен са част от компанията и продължават да се борят за нейните каузи. за мен, това обаче беше нож с две остриета. бях достигнал определено ниво на развитие, след което много трудно можех да намера поле за пълноценна изява и по нататъчно развитие. бях влезнал в нечовешки работен цикъл и тъпчех на едно място.
върнах се обратно в софия.
хората от новият отдел, в който започнах работа ме приеха много бързо. работохолизма и желанието ми за развитие спомогнаха много да се науча сравнително бързо на много нови и интересни неща. след всяко ново покорено знание аз исках още и още. бях стигнал до момент, в който наум си представах как става това или онова и после с наслада откривах, че не е точно така, но пък вече знаех правилния начин.
време за промяна.
събудих се един късен следобед. за пореден път бях работил до 10 сутринта. пак имах някаква брутална смяна, с много драматични сървърни изпълнения, счупени hdd-та и какво ли още не. денят ми тогава обикновенно започваше привечер. бях сериозно заразен със сисадминиския синдром. денем не се чувствах човек. виреех най-добре нощем. станах от леглото с много усилия и се запътих към първия етаж да закуся и да се заредя с малко кофеинова енергия. добре го бях замислил, обаче след две-три крачки ми причерня и тупнах по г*з на земята. доста е смешно да видиш 110кг жива маса как се изсипват от изправено положение, но явно силичките ми бяха на привършване. беше настъпил онзи момент, в който вече не можеш да работиш на смени и ти трябва нормално работно време. при така развилите си обстоятелства имах две възможности — да говоря със работодателя за компромисен вариант или да си намеря нова работа.
дори сега, когато не съм служител на SiteGround, трудно ще ме чуете да кажа нещо лошо против тях. работил съм на сравнително малко места, но до сегашният момент не съм имал по-разбран работодател.
след проведената кратка серия от разговори беше взето решение, че аз започвам да работя само през деня и да се занимавам с коренно различни дейности. не бях преборил непостоянството си, но пък вече бях натрупал доста солидно количество знания, които ми позволяваха да нагазя в друга материя. там вече трябваше да упражнявам целият този set от знания, но в полза на цял екип от хора. беше ми поверен техническият отдел в пловдив.
научих се да нося отговорност за действията си.
тези, които ме познават отдавна знаят, че всъщност съм доста избухлив характер и понякога първо “бия” (образно казано), а после питам. този период приключи в момента, в който осъзнах, че ми е възложена една доста трудна задача. доста време бях наблюдавал процесите по management, участвал съм дейно в процесите по supervision, но никога не се бях представял като ръководител. определено имах желанието и амбицията, обаче, и се захванах сериозно. мисля, че се справих така достойно, както и напуснах редиците на въпросната организация преди няколко дни.
раздялата със екип от хора е много, много трудна, особено когато си само на 21 и си изкарал последните 3 години рамо до рамо с тях. още по-трудна е, когато не знаеш всъщност какво ще правиш след това, но усещаш че е време да си отидеш. неприятно е, когато има породени в теб съмнения, но те са крайно недоказуеми. трудно е да кажеш “сбогом” на навиците си, които си изградил, понеже работата е станала сериозна и неделима част от живота ти. най-неприятно е да трябва да си тръгнеш, а да не искаш.
ще се въздържа от пространствени обяснения защо се разделям със SiteGround, тъй като на поне една от двете страни не и е ясно все още. когато стане ясно ще говоря по темата.
едно е ясно, обаче — вече съм официално безработен и си търся нова работа. реших да се върна в пловдив за известно време, за да мога да си почина. все пак, ако някой наоколо си търси всестранно развита личност, която е съвкупност от един добър (и скромен, най-вече) linux system administrator, с наклонности към perl, technical management от всякакво естество и експерт в голяма част от marketing механизмите движещи hosting индустрията в момента съм отворен към предложения.
та.. а сега накъде?
Тагове: чувства и лайна Мисли Мисли, чувства и лайна SiteGround
