“почиствах бюрото си, бавно и старателно. нещо, което правя сравнително рядко, особено при наличието на чистачка в офиса. нещо ме стягаше отвътре. душеше ме бавно и старателно, а аз го контрирах като извършвах нещо безсмислено само по себе си си, по изключително нетипичен и особено педантичен за мен начин.

събрах си багажа, навих си внимателно зарядното на лаптопа, прибрах си мишката в калъфа. изпуших нервно една цигара на терасата в очакване на изненадата, която предчувствах. беше към седем сутринта, в понеделник. отдавна не бях карал нощни смени. подозирам, че халюцинирах нещо, но я видях. същата, по която съхнех доскоро.

нахлузих си якето, пуснах набързо shuffle mode и забих слушалки в ушите. качих се в асансьора и в момента в който най-флегматичният-асаньор-на-тази-земя-в-чисто-нова-сграда тръгна надолу, аз просто замръзнах отпуснат назад и облегнат. гледах се в огледалото и не вярвах какво се случва. в главата ми се прожектираха отминали моменти. на удоволствие и на тъга. имаше баланс. за шест етажа време.

като излезнах от асансьора се надявах, че всичко ще свърши до тук. отне ми около пет минути да мина няколко крачки, всъщност. цялото фоайе на сградата ухаеше на нейният парфюм. полазиха ме тръпки. смених няколко цвята и едвам се добрах до първото срещнато такси. а в слушалките, някак иронично звучеше онази песен, застинала на частта със someone to bruise and leave behind.

прибрах се някак, влезнах под душа да отмия ароматът и от себе си. от кратката ни среща с парфюмът и във фоайето, той се беше впил във всяка фибра на кожата ми.

летнах и заспах дълбоко, без да сънувам. ароматът на миналото си беше отишъл от сетивата ми.

note to self: халюцинациите може да са причинени от бруталната кофеинова комбинация, която включваше два броя red bull, с двойно кафе и шоколад с цели лешници. всичкото това гарнирано със две кутии цигари и малко сън.”

интересни и непубликувани досега неща намирам из драфтовете си напоследък,а?

eдин мъдър човек беше казал преди време, че блог се води, когато имаш време и нямаш проблеми. щом някой от тези параметри мръдне, музата изведнъж си заминава. тогава, мисля че го подкрепих с двете си ръце в коментар под статията. сега не мога да я намеря за да го подкрепя с поне десет от стоте ръце, с които ми се налага да разполагам напоследък.

направих много рязък завой в началото на този месец. всъщност смених тотално посоката, голяма част от начина на дневния си живот и местожителството си. тези три неща, комбинирани помежду си доведоха до доста сериозен и цикличен мусон който все още ме тресе.

първо, вече не съм the-almighty-tech-guy, или поне не се водя такъв официално. зоват ме нещо средно между маркетинг мениджър и проджект (дееба колко селски звучи написано така) project такъв. за голямо съжаление на хората, които се молиха дълго време, а и продължават да се молят — не милички.. не съм излезнал от хостинг индустрията, дори нахлувам по-дълбоко и с по-свежи сили. и пак, специално за тях, мога да заявя, че не мисля да го правя. поне докато не мога да фокусирам монитора и ръцете ми не почнат да треперят от алкохола. докторите казаха, че имам поне още 70 години до този преломен момент, в който ще мога да се отдам на безразборни оргии с много бЕло (както казват У столицата), манекенки и класическа музика.

в добавка с горното отново започнах да работя през деня. нещо, което много обичах, но това май беше преди двумесечната пауза, която направих наскоро. сега ми идва много трудно нагаждането към ритъма “стани-сутринта-в-седем-и-си-легни-в-полунощ”. и то не къде да е, а в софия. развил съм някаква ненавист към града като цяло. той е нещо, към което се стремя и едновременно с това ненавиждам. ритъма му ме изцежда като руса барманка лимон. грубо, бързо и, същевременно, грациозно.

софия дава много, но взима два пъти повече. в софия било мястото за мен, твърдят всички. звънци. софия. мразя софия. мразя я почти толкова, колкото обичам бъдещата си жена.

към момента съм наритан грубо и безпрецедентно в софия. тикнат в кафез, който макар и златен, не е особено удобен. но, както казваше един мой близък приятел “face it”. и аз какво да правя. ще face-вам реалността до следващият удобен момент, в който ще се разделим, аз и тя — всеки ще тръгне по своя си път. аз към пловдив, например, а реалността някъде другаде.. към майната си, например.

може да нямам време да пиша, обаче реших да се престраша и да си сложа новата шукария Wordpress 2.5.1.

на пръв поглед много лачено. ще видим как ще се държи за в бъдеще.

Сега е време да зазвучи това:

.. и да поработим.