този път мисля да не пропускам концерта им, за разлика от миналото лято, което пропих и пропуснах в Каварна. на 4ти юли, в софия. стадион академик. повече информация тук.

това ми оправи настроението за поне седмица напред.

тя е на деветнадесет. от софия е, но е избягала в пловдив и танцува на пилон. стегната е. косата и е почти до кръста. черна, гъста и къдрава в краищата. бельото по нея е не повече от няколко квадратни сантиметра, а напращелите и гърди ще изскочат всеки момент от сутиена, който и без това ще свали малко по–късно..

започва да танцува. прави го бавно и грациозно, после бързо и агресивно, завърта се на пилона, скача от подиума и с няколко крачки стига до мен. възсяда ме, въпреки немият ми протест и започва да движи стегнатият си задник в скута ми. песента свършва и тя сяда до мен. опитва се да си изпроси бейлис и някак си успява. поръчва и небрежно отмята коси назад.

казва се петя. тялото и излъчва страст, има най-черните очи, които някога съм виждал и се опитва се да бъде директна с мен. обяснява ми, че прави всичко за пари. колкото повече пари - толкова по-бясно се чука. иначе се чука и за без пари, само за удоволствие. имало нещо нимфоманско в нея. напъхва ми нещо подобно на визитка. да съм и се обадил тези дни. завързваме разговор, в който обаче не става на нейната. не ме хвана в настроение, макар да се постара. отиде си от масата изнервена и възбудена. толкова бързо и грациозно, така както беше дошла.
ебаси, в какво се забърках пак.

ебаси, каква сладка носталгия ме е налегнала. не съм се задържал толкова много време в пловдив от незнам кога.. май откакто живеех тук. всичко е някак си по-спокойно и не усещам, че всъщност съм в командировка. малко е странно, да. но така го наричат. дори не усещам че работя, когато съм заобиколен от пловдивско спокойствие.

улиците. сградите. дърветата без листа. всичко е пропито със спомени. тъжни, радостни, безразлични. моите спомени. те са тук. и някои от тях са живи. по-живи от всякога.

няма нищо по-хубаво от това да станеш от собственото си, любимото, огромно, меко легло и да се разходиш бос до кухнята по хладните плочки на коридора. да си направиш кафе, да излезеш на терасата и да вдишаш от чистия пловдивски въздух. да се вгледаш и през мъглата да видиш очертанията на стария град. да запалиш първата си цигара в блажена тишина, нарушавана само от гъргорещият вентилатор на лаптопа, който толкова много плаче за смазване, но на теб не ти остава време.. защото се наслаждаваш на идилията да си вкъщи.

хубаво е когато сутрин набираш такси, да набираш 032, а не 02. хубаво е да стигаш за десет минути до офиса. да можеш да пиеш още едно кафе на шестият етаж, на ебах-тази-голяма-тераса-дето-има-в-пловдивския-офис.

хубаво е вечер да обикаляш любимите си заведения, да вечеряш със семейството си.. изобщо.. толкова не съм се радвал от много, много време.

и събота вечер е хубаво, ама ще пропусна лирическото отклонение, че ще се изложа.

незнам за заимов, какво и обича на тази софия. обаче..

АЗ {СЪРЧИЦЕ} ПЛОВДИВ

п.с. и оставам още три седмици тук! hyp-hyp-horray!