aбе.. какво ми е сбъркано? да го еба. аре да почва да пече слънце, което няма да видя така или иначе с поредният култов график, който си съчиних, но поне няма да ме побърква миризмата на дъжд, която нахлува от прозореца в шест без малко сутринта.

мила beverly craven, виж сега. дразниш ме с това парче дето ми дъни агресивно от колоните, обаче защо не мога да го спра.. и защо трябва да ме връща толкова назад..

хубаво де, хубаво де, обещавам. ще чакам. файда голяма има, знам.

забих. мигрирам. рестартирам. лимитирам. не комуникирам. спирам да мрънкам.

нaпоследък май съм започнал да се държа като абсолютен задник. до този извод стигнах днес, след като за пореден път допуснах да овикам някой, който не го беше заслужил. и то за нещо, което аз е трябвало да свърша, но не съм го свършил или съм забавил свършването му and so on.

в добавка към това заключение по-горе усещам, че пак започват да ме налягат тънки вътрешни нюанси на много сиво настроение. те са породени от многото неща, които не разбирам и чувствам, а трябва да разбирам и да не чувствам.. или поне потърпевшите очакват да разбирам и да не чувствам.

май си имам и нов ежедневен soundtrack.. което си е същинска еволюция, в сравнение с предишния..
изобщо.. положението хич, ама хич не е розово. някой би ли ми подарил боички, с които да оцветя всичко сиво наоколо?

това ми настроение май е породено от дъжделивото време днес. това не говори добре за идващата есен, която ще трябва някак си да избутам, за да се забия в една от онези големи зимни дупки, в които потъвам последните две години.

* използвай огледало.

днес нямам нито думи, нито желание, още по-малко пък сили да обяснявам. имам желание само да усмихна един единствен човек. това тук го нарисувахме, или по-скоро оцветихме, двамата, ей така, просто за да не мислим за нищо двадесет минути.