23:30.. Някъде след София, по ЖП линията към Пловдив.

Преди малко изпратих един есемес на билинга, че във влаковете има някаква прикрита романтика.. нещо като скрит frauder, който се опитва нагло да чийтне и да си плати с чужда кредитна карта. Само единият благоволи да ми отговори,з ащото подозирам, че другият битово се алкохолизира и си е заебал телефона „у пичка си лелина” (а.к.а. в другата стая е)..

Преди малко дойде един дебел кондуктор (казвам дебел, защото тежеше може би около един път и половина на мен). Поиска ми билетчето, аз му го давам, а той ми отвръща

- А, ами то.. такова (почесва се) .. то тука е първа класа.. Вашият билет е за втора.. Ще трябва да се преместите..

- Ами… (оглеждам се).. не прилича много на първа.. ама щом казваш..

- Ела, ела (дърпа ме за ръката) .. ела да ти покажа..

И ме издърпва като непослушен ученик в другият край на вагона, където, нещеш ли пишело „Iва класа”..

- Хубаво де – казвам аз – като е за втора, може ли нещо, така, да доплатя.. да измислим нещо (усмихвам се заговорнически).

Тук лицето на дебелият чичко, облечен в униформа на БДЖ и античен съветски перфоратор за билети в ръка, светва. Той знае, че по принцип имам право да доплатя, но от това за него кяр никакъв..

- Ама.. то.. такова.. ами хайде, от мен да мине.. Дай три лева..

- Е.. гледай сега (с делови тон му казвам аз) .. три лева плюс тези седем които вече съм дал за билета правят десет. За десет лева плюс още малко аз пътувам със автобус, където винаги имам сигурно място.

- Ама.. (заеквайки)…

- Ама.. за десет лева ще трябва да направим купето, в което съм такова, в което се пуши. За пушачи.. В момента е за непушачи..

- Ми.. що да не го направим за пушачи? Какъв е проблема.. този който е с теб пуши ли?

- Ами.. аз откъде да знам, не го познавам.

Пълничкият кондуктор свойски започва да ме води към купето, отваря с един пръст вратата и изтърсва:

- Г’усине.. ви’й пушач ли сте?

- Да, защо питате..

- Ами.. тука с другият господин, който се вози с вас (прави жест с глава, с който ме посочва) се разбрахме, че това купе се преквалифицира за пушачи, от този момент нататък.

Аз си мислих, че само с устна уговорка ще се разминем.. а тя каква била работата.. нашият човек направи нещо, което ме изуми.. Излезна извън купето, хвана лепенката, на която имаше нарисувана задраскана цигара и я СКЪСА.. ама я отнесе като.. куцо пиле – домат. После продължи надолу по купетата.. Този просто ме разби. Корупцията е навсякъде, дори в бързият влак, пътуващ в посока Пловдив, тръгващ от София в 23:00. Трябваше да му поискам касова бележка, дагоеба, как не се сетих да се изгавря до край.

Току що си запалих цигара. Да забия още един пирон в ковчега си, след хипернатоварената работна седмица беше горе долу допустимо. Звуча все едно пуша по една кутия на месец, ама не е точно така..

Оглеждам се, а в това купе няма нищо, което да ми подсказва, че е първа класа. Като изключим, може би, опцията лампата да се гаси. Аз всъщност май за около пети път през живота си се качвам на влак, и не знам, може би това го има навсякъде? Има и огледало, обаче така като гледам някой си е навлекъл вече седем години нещастна любов, защото е напукано, при това доста. Когато влакът тръгна, прозорецът се затвори сам. Викам си наум „бахмааму, стига бе, това да не е с ел.стъкла нещо?” .. да бе, минало покрай ел.стъклата.. просто горкият се кандилка нагоре-надолу постоянно, когато влакът е в движение.

Група млади и изрусени роми (бе, живи мангали си бяха, ама нейсе) току що минаха покрай купето ми и огласиха коридора с някакви тяхни си думи, от които разбирах само „лаптоп”, „баш”, „машала” и нищо друго.

Е, аз продължавам да се возя, не получих отговор на последният есемес , който целеше да информира билинга, че ако заспя във влака ще се събудя в Бургас и ще я чакам там. Частта със предложение за брак я пропуснах галантно. Не е чак толкова скритата романтика в това купе, че да ме накара да и го предложа със есемес докато пътувам. Би било нелепо. Колко, на фона на цялата нелепост наоколо напоследък, незнам, но ..

Опциите са две. Или е заспала, или ми се е разсъдила, че нарекох Буковски с малкото му име. Ще разбера утре, най вероятно.

п.с. Ако това тук не види бял свят и не се публикува, значи гореописаните циганета са успяли да ме набият и да ми вземат компютъра.

п.п.с. Ако сутрин станеш и в огледалото виждаш мургаво лице, с изрусен перчем, и все пак можеш да четеш.. и не само.. четеш точно това.. то имай в предвид, че в момента те псувам много. Доста съм добър в това..

п.п.с. Ако случайно си успял да отключиш компютра ми, след като тези циганета, за които съм писал по-горе са го изхвърлили безуспешно, и си съвестен гражданин, просто отиди на http://naous.net/me , виж как да се свържеш с мен и го направи. Обещавам ти признателност до гроб, гарнирана с много алкохол и леки жени.

п.п.п.с (update) Току що се прибрах. Часът е четири без малко. Лягам да спя. Явно плаша ромите и те не смеят да ме крадат. Ха.

прибрах се в софия днес.. май ще трябва да си почина от почивката.. след концерта на слави в пловдив, паметната вечер в копривщица (продължение на разходката до рая, ама не точно) и не особено паметното празненство по случай откриването на новият-новеничък офис пловдив.

четвъртък:

досега не бях ходил на лаута. това е един от няколкото стадиона в пловдив. по-известен като този на жоро илиев, манол велев и други добре облечени ексмутроподобни. или иначе казано, стадиона на локомотив пловдив. за малко да си помисля, че отивам на мач, което щеше да е истински прецедент, имайки в предвид, че вече почти 21 години не съм намерил за нужно да го направя. обаче посредата на стадиона имаше сцена. и то не от онези малките, мизерни сценички, а от тези вкусните, с мега-турбо-много-екстри. майсторско изпълнение един вид.

закотвихме се още към 19:00, при обявено начало от 20:30, понеже, както други години местата бяха кът. не че този път беше по-различно, но поне успяхме да се набутаме точно срещу сцената, горе долу посредата на един от секторите, че дори и да имаме гледка към огромните видеостени (една отляво, една отдясно и една върху самата сцена). лекинка-полекинка времето се изтъркули и към 21:00 положението беше такова, че игла да хвърлиш, няма как да падне на земята.

изпълнението започна със напомпаните вече девойки от мюзик айдъл курамиянко, някои от които които малко ме издразниха с вокалните си способности, макар девойчето преслава да се отличи с доста добри такива.. предполагам свири добре и на френски, но това е малко офтопик.

след като се награчиха горните суперстар-wannabes започна истинското шоу. станислав тодоров трифонов откри концерта със адското “Ад и рай”, което беше искрата запалила целият стадион. феноменално. заредиха се песен след песен, като в началото преобладаваха повече нови парчета. класиката беше оставена за по-късно. дори кака софка, с бай ваньо а.к.а. устата се появиха по едно време да припеят.

истината обаче е, че концерта всъщност започна когато слави зареди старите си парчета. в момента в който запя “студио Хь”, мисля, вече мозъкът ми отказваше да приема други функции освен слушане, пеене и подскачане. тук май се зароди фаренгита, който ме гони в момента.. той се утвърди, когато бях едно от трийсетте хиляди гърла, което пееше “Моя страна, моя България” на финала на концерта. разтърсващо. няма друга дума.
петък:

ох.. как се наспах. прецедент номер едно. верно ли успях да обядвам с родителските тела? тримата успяхме да намерим два часа, в които никой заникъде не бърза. прецедент номер две.

хайде във копривщица. отново. пак. прекрасно. защо не?

пристигнахме вечерта към седем. времето беше повече от прекрасно, макар една девойка с крак метър и полвина++ да мрънкаше по едно време, че е хладно, ама не аз я бях бил да тръгва с панталонки тип “ние сме дълги около половин педя”. whatever.

някой предишния ден беше извадил хитрата идея като се качим горе да си починем, безалкохолно. ама разбира се. ще си вземем само едно бутилче, ей така, за наздраве. после идеята се видоизмени в такава, че ще си вземем две, за всеки случай. ебахмааму. накрая се събудих без глас, от пеене (или опити за такова) на “излел е дельо хайдутин” и крайната равносметка беше нещо като три кила ракия, къде сливенска перла, къде някакви домашни смеси, разпределени в три организма от мъжки пол, които обаче нямаха главоболие.

NB: важно съобщение: издирвам този/тази, който ме кара да късам цветя от някаква съседска градинка. верно ухаеха добре, ама що трябваше половината храст да отиде в небитието. край на важното съобщение.

събота, някъде по обед:

ебаси. колко е яко да имаш веранда. и тя да събира четири души наведнъж. и всеки да може да се разпъне спокойно и да пие първото си кафе за деня на слънчице. само да не нахлуваха някакви спомени от говореното снощи. всичко друго е/ще бъде/беше наред.

–

стига толкова мързелуване. време е за малко разходка и обяд в цивилизацията а.к.а около центъра на градчето а.к.а около костницата. забравих как се казва заведението в което обядвахме, след като се разходихме напред-назад. готвеха много вкусно, но по-стабилно впечатление правеше manager-wannabe-то на заведението. една баба, на която ако и бях връчил метла щеше да го докара на баба яга, и щеше да литне сигурно. постоянно нещо овикваше клетите сервитьорки, на които изглежда зло като мен, което само мрънка, не им стигаше. всичко друго обаче си беше наред, незнам как са намерили точно баланса.

–

ох. добре. и като обядвахме как се очаква да стигнем живи до къщата като ни се приспа зверски? трудничко беше. не че спахме. по-скоро се лигавихме, говорихме си глупости и по едно време решихме, че така и така сме дошли, можем да останем максимално много и просто да слезнем в пловдив един душ време преди следващата софра, към която се бяхме запътили. разпънахме пак скаричката, вечеряхме импровизирано, след което почистихме, метнахме се на колата и хайде обратно.

–

някой каза (Ива?), че “Twist again” не можело просто да се слуша докато пътуваме. някой друг, пък, нашега попита (Нейчо), дали да отбие. и как изведнъж се оказа, че четири души отбиват от пътя, излизат от колата, надуват twist-a отвътре и започват да танцуват. а другите коли минават, намаляват, казват си “тези тук не са добре” и продължават. не беше зле.

събота, привечер:

home, sweet, sweet home.. здравей вкъщи. душ. такси. довиждане. сумарно около 30 минути, с туткането. добре че не съм се родил жена. началника (а.к.а шефчето, дълга история) предварително беше позапазил една дъъъъълга маса, в едно от онези заведения, в които на вратата те посреща оркестъра, а на изпроводяк управителя ти казва “хайде, другата събота пак”, дава ти телефона си, и ти намигва свойски.. дотук добре, само дано колежките от sales не са ми много сърдити, че ги качвах по масите. (edit: бе, не изглеждаха да са сърдити)..

събота, малко преди полунощ (не знам кога точно, да го еба, часовете малко ми се сливат):

bang bang. превзехме ретрото и изпихме бара. кой ме еба да си поръчвам от тия груби папарашки шейкъри, никой не знае. ама не са същите, каквито едно време лили на тина ми “готвеше”, но се преживява. с малко повече финландия, примерно, след това.

неделя сутрин (се будиш сам):

е не. вече наистина НЯМАМ глас. мога само да хриптя. добре, че измислих някаква магия с някакъв мед, та поне да мога да си поръчам нещо скрежиноподобно (smart me :)) в авеню. мразя неделята, когато трябва да стана, да пия набързо кафе и да заминавам обратно за софия. м - р - а - з - я. дагоеба.

неделя следобед:

колкото по-малко време остава до връщането ми в софия, толкова повече нараства агресията към шофьорите на автобуси по линията пловдив-софия. е дагоеба. няма такива тъпанари. трябва ли всеки път да продават по (примерно) 90 билета, след като имат (примерно) 80 места в смрадливият си, непроветрен и неклиматизиран автобус(wannabe). аман. шофер на такъв рейс = бакшиш. и накрая ми се кара, защо, разбираш ли, не съм си оставил “куфарчето” (да ти еба майката, чанта за лаптоп е) в багажното.. е как може да му простиш на такъв цървул, който накрая дори не спря на орлов мост, ами чак на автогарата. спирам да псувам, че се увличам, а ще трябва да насосам и нещастният бакшиш, който ме вози от всемогъщата автогара до борово.

неделя вечер:

нещо псевдопрограмистките ми (и мързеливи) бръмбари в главата ми се обадиха, та взех, че загубих приятно два-три часа списвайки малоумен, но полезен скрипт.

сега, понеделник сутрин (~05:50):

стоя на стълбите, пуша блажено и слушам “You and I” и се чудя. за какво ли? ще ви разкажа по-късно може би.

хубаво беше, обаче свърши.. мисля, че това беше най-готината отпуска ever. дори, като да не повярва човек успях да си почина малко.

дните на морето горе долу минаваха така:

разбирайте - безделие в басейна на хотела, който се оказа доста добър, с най-добрият long island iced tea, който съм пил. изглеждам като голям дебил, знам. или безделие на плажа, с малко плажен волейбол, за който имаше построена мрежа вътре в морето, на плиткото, част от един батут.

на въпросната снима все още ми е мистично какво се случва, освен че 120кг са рипнали във въздуха да правят нещо си.

нощите минаваха под един доста по-различен и не особено здравословен надслов.. даже не особено възпитан. но на кого му пука. веднъж живеем..

някакво странно съвпадение ни срещна с “Ориент експрес”, които само две седмици преди това ни пяха и свириха в Пловдив. същите, които всяка вечер малко след началото на програмата в “Чановете” откриват програмата с песен за нас, но това е тема на един съвсем друг разговор. да се любуваш на цигански оркестри, с по три певици, три кючекини и така нататък е изкуство, което малко хора разбират.

но на морето все пак беше скучно. някак си бяхме изпреварили сезона, което правеше повечето дискотеки празни, а плажовете пълни с възрастни туристи. изкарахме от нямане какво да правим четири дни и се върнахме в пловдив.

там вече безделието се възцари. чак бях започнал да се чувствам неудобно. не съм стоял без никаква работа една седмица от страшно много време. тъкмо взех да свиквам да спя до следобяд, а като стана да се чуда на кое ухо да си забия клепар, в кое кафе с wireless и мощен климатик да се забия и къде да изгубя повече време с приятелите си.

приз номер едно, за вечни времена мисля, че печели “Avenue”. за особени заслуги. затова, че на ден по три-четири часа, за около седмица изтърпя ето такива дебили:

които се скъсваха да бездействат, да се чудят какво точно от менюто все още не са си поръчали днес и омитаха витрината с тортите и кремове.

хубавата отпуска си имаше и лоши страни. без тях някак си нямаше как да оценя, че много хубаво не е на хубаво. стигнах до важни изводи, взех някои много важни решения, дори някои от тях бяха общи и on the long run ще излезнат полезни. но за това друг път, в друго време, както се пееше в една песен. в драфтовете имам една история. разказ от живота. ще се казва “курви, върнете ми парите - аз ще ви върна ебането”. още малко и ще съм го довършил. ще види бял свят до седмица.
и.. хайде да си направя още едно кафе, климатика да слезне между 20 и 22 градуса и нека дванадесетчасовият ми работен ден (к’во като е събота) да започне СЕГА.