пак оригинален правопис. за почивката и не съвсем.

– вторник 22.05

дъжда все така не спира да вали. вали навсякъде. валеше в софия последните два дни. сега като се прибрах в пловдив и тук вали. валеше преди тунела на магистралата. валеше и след него. майката природа нещо ни се е разсърдила, та да ни залива с такъв потоп вече три дни. в дъжда има нещо уютно. звучи малко като клише, обаче е от онези клишета, които са се утвърдили в годините. сега стоя вкъщи (истинското такова), гледам дъжда през прозореца и през капчиците му виждам стария град на пловдив. идилията е пълна. като никога във вторник почивам, че даже и във сряда, четвъртък и петък през деня. странно завъртане имаше тази седмица. има и балове. марина завършва тази година (а.к.а сестра ми). завършват и много хора, които през определен период от времето са били някаква част от живота ми (а.к.а. бивши приятелки и там подобен антураж). мисълта, която ме спохожда, като си мисля за абитуриентски балове е как изтекоха последните две години. как, ебах го, ще мигна и ще съм на 30. как, да ебах го, тече това време.. колко много, много неща се промениха. като бях на 16 си мислих, че вече съм си формирал характера, че има черти, които никога няма да се променят, че винаги ще съм

такъв..  ей така извезднъж станах на 18, завърших и заминах за софия. големият град е нещо като интернат. или резерват. или просто даже и да не е голям, когато отидеш там самичък ти се налага да осмислиш много и сериозни неща за малко и нищожно за тях време. имаше една приказка за неволята. сигурно я знаете. и аз бях за малко герой в една такава, но за щастие осъзнах, че е по-добре да си статиста в нея, а не главният герой, защото иначе става грозно.
пътуваме си с абиджим братовчед онзи ден, караме през едно много красиво ждрело, някъде между батак и велинград. и търсим упорито магистралата, която да ни отведе “у столицата”, дето викат перничани (б.а. братовчеде, нищо лично, ама факт). и братовчеда вика “ей, добре сме се уредили”. и е прав. ние сме на по 20. а всъщност вече живеем собствен живот, разчитаме на себе си, не на някой друг. кратък разговор ни връща назад в годините, когато другарките Рангелова и Янева казваха, че само ние не ще прокопсаме. да. ама не. един вид, “набихме ли ви го 197 ката, мили ми преподавателки?”. ще питате защо 197 ката, най-вероятно. ами, випуска ни беше 200 души. от него точно трима успяхме (да, горди сме със това и поради този факт го заявяваме на всеослушание, колкото и нескромно да звучи). така е, когато си черна овца, обикновенно си нарочен. което не значи, че си лош. просто не се харесваш на някои хора. визирам себе си в случая, тъй като другите двама приятели, с които преборваме живота заедно не бяха толкова бурни и арогантни като мен. лошото е, че като те нарочат за черна овца ти щеш-нещеш се държиш като такава. но както казват мъдрите и патили хора — всяко зло за добро. не
съжалявам за нито една магария, която съм направил в гимназията и извън нея. но стига толкова за магариите. не ми се пише за тях, защото ще се върна в миналото, където беше хубаво и ще искам да си остана там, а няма да мога.близките ми хора знаят, че когато се върнах втория път от пловдив в софия (yo bash bash system administrator) бях в една лека формичка на депресия. от онези моите, които са тъжни, тихи и много малко разбират за тях, защото не го показвам.

тя ме държа някъде до средата на март, когато all of sudden, една сутрин се събудих, деня започна с Mika - Relax, take it easy и усмивка. бях сънувал един много интересен сън, от

който си спомям само едно изречение “граби с пълни шепи от живота, понеже няма време”. колко правилно и колко на място казано. обаче, колко странно въпреки това.. дълго време не се прибирах в пловдив, само работих, учех вкъщи разни неща и спях. изведнъж, ей така просто всичко се преобърна. как, остава мистика и не толкова, но само аз си

знам. крайният резултат е, че вече съм по-усмихнат от преди и the low period is over.

– сряда 23.05

да се събудиш с махмурлук е тегаво. да се събудиш гол и с махмурлук е още по-тегаво. а да се
събудиш гол, с махмурлук и да си провел два-три-пет разговора снощи които не помниш вече си е много неприятно и дори не граничи с тегавината. не бях ходил от коледа в

Paparazzi, обаче кой ме би да ходя вчера. много реновирано, променено, обаче духа там е същият онзи, който ти шепне “поръчай си бутилка, поръчай си бутилка”. хубаво де,

абиджим, като си поръчвам бутилка, както вие и викате “вносна” водка.. то тогава защо ме боли главата сега? някой с идеи? седя на терасата, гледам дъжда, обяснявам на майка

ми, че не съм бил пиян снощи като нахлух в мойта стая с вратата, ама тя нещо не ми хваща вяра. няма да ходя повече там, обещавам и.

чичо роман имаше рожден ден вчера. а ще го полеем днес. един вид този пост ще е нещо като алкопис, повече от пътепис, понеже като гледам вчера, днес и утре ще има софра.

боже, не не. защо имам глава, господи. искам да я бия в стената докато спре да боли и докато в нея влезне малко акъл. не, айрана не помогна. алка затцера е оставен като last resort опция. я да видим какво ще стане ако бодна няколко палачинки. и да еба и winamp.. ще го счупя. Dire Straits - Walk of life. баш това ли ще ми пусне. а на баба палачинките, комбинирани със сладко от сини сливи винаги са били една много добра комбинация за захранване на алколохен глад.  ако някой му каже, на ей този дебеличкият гологлав алкохолик, с розова тенисчица replay, как е възможно да се прибере с дюнер в тарелка.. да се мъчи да уцели ключалката, но да не успее и майка му да трябва да стане да му отвори, че после да иска и да си говорят. сигурно много го е срам. хаха.

по дяволите. аз съм алкохолик.. незнам дали съм писал нещо по-несвързано от това..

а сега, хайде на лов за подаръци и да пишем курсова работа с нейчо.

по-късно през деня, не че накупихме всичките планирани подаръци, или пък бяхме написали курсовата работа.. но все пак, важно е желанието.. събрахме се в булгари, хапнахме,

пийнахме, повечко пийнахме всъщност и се прибрахме да спим. а чичо роман вече е горд собственик на фланелка “fly emirates”

– четвъртък 24.05

втори ден подред се будя в полупияно състояние, но този път поне не ме боли главата. наспал съм се приблизитгелно добре, доволен съм от живота донакъде, но от друга страна трябва да ставам, защото днес е бала на сестра ми. май взе да ни става навик да започваме деня си на авеню. разходихме се за подарък след това, за цветя и за още нещо. проведох доста интересен разговор на този ден, който мисля, че ще преобърне много неща in the long run.. което си е меко, ама много меко казано тегавинка.. изпращането на абитуриентите пред новотела, както всяка година, беше доста претъпкано, но тази година като че ли беше по-различно. след като погледахме известно време, си

направихме гей-парти, включващо трима дърти пергиша, които стоят на хепи до новотела и бройкат абитуриентки. бяха доста добри повечето. след импровизираната вечеря, се отправихме към нашият втори дом напоследък.. трета поредна вечер в булгари вече си беше грубо… а с алкохолния размах който наложихме

този път.. си беше доооооооста грубо… превръщам се в алкохолик, мамка му.

доста интересните разговори продължиха и в булгари. но това ще избегна да го коментирам тук. достатъчно го правя постоянно в главата си.. и ми е тъжно. и ми се плаче.

сутринта в пет се прибрах сам, почти лазейки и заспах блажено.

– петък 25.05

събудих се с лек пристъп на световъртеж, може би защото рязко скочих от леглото когато прочетох двата смса които виктор ми беше изпратил. той пък за пореден път потвърди едно мое твърдение за някои хора около нас. как ни използват и поставят винаги себе си на първо място.

като да не повярваш деня започна на авеню, но без тортичка този път защото майка ми се беше погрижила да преям преди да излезна. по-късно обядвах на хепи, прибрах се, стегнха багажеца и със сак на едното рамо и лаптоп на другото се отправих към автогара юг, където хванах рейса в 17:30 за софия. това беше най, ама най-отвратителното ми пътуване на пловдив-софия някога. кълна се. и се дивя, как по дяволите е възможно тъпаците от хеброс бус да имат такива прийоми.

при автобус, със капацитет 70 души те продават 80 билета. и какво става в един момент.. тъжно за коментиране. и климатик нямаше, и шофьора беше бясен селски стожер на принципа “къпя се само в неделя”.. изобщо..

пристигнах на плиска, едвам-едвам слезнах от “автобуса” и се качих в другото жалко подобие на организиран транспорт. рейс 204, сравнително нов, но обитателите му вехти шопи, които ти надуват главата в задръстването на евлоги. хубаво си мислих да си хвана такси. ами защо ли не го направих..

добре поне, че вечерта си говорих 3-4 часа с пешо, та да подредя част от живота си в по-добра посока. прибрах се сутринта в 8:30, като дори нямах сили да си оправя леглото и заспах с дрехите.

това беше една от хубавите ваканции, но с малко по-неприятен край, който тепърва ще дойде. сега се пише сценария, а прожекцията ще е по-късно през деня.

Тагове:болка нервно пътепис

публикувано с оригинален правопис. с много правописни и пунктуационни грешки..

понеделник.. принципно гаден ден, тъй като е началото на работната седмица и това, само по себе си, е достатъчно за да влоши настроението ми до края и. часът е 11:25 вечерта, а аз вече си легнах и реших да напиша нещо в пътеписа.. принципно се бях зарекъл да тръгна без компютър, и да си водя бележки на лист, обаче в крайна сметка мързелът в мен надделя — нали ще си почивам все пак.. заричането остава на ниво “ще го използвам за mp3 player и бележник”. добре че не ми работи pcimcia слота, та не се изкуших да взема gprs картата на Дима.

в момента се намирам в едно много, много китно и спокойно градче. нарича се Копривщица. апропос, се намирам там където е избухнало известното Априлско възстание. утре дори мисля да посетя моста, на който е започнало. географски погледнато, намирам се в котловината, посредата между стара планина и средна гора.

и преди съм идвал тук, може би три или четири пъти, но този го чувствам като най-отпускащ. напоследък гледам доста по-позитивно на нещата и всеки, който ме познава би трябвало да е разбрал, че съм излазил от неизменното лошо зимно настроение.

още от миналата сряда съм на път, като минах през Пловдив, Кърджали, Стара загора и хоп, ето ме във втората по старост къща в града, откупена преди повече от 200 години от пра-дядото на Нейчо. годината на строежа така или иначе остава неизвестна, тъй като през поколенията този факт се е изгубил. тя има две части — стара, където всичко е много запазено, както едно време и така наречената “нова”, препостроена от поколенията. в момента лежа на миндерче, което е доста по-широко от тези, които съм виждал, когато съм бил в родопите, но за сметка на това е малко по-твърдо от тях. въпреки всичко е удобно. някак си първобитно, но пък приятно и гъделичкащо всички сетива е пукането на дървата в печката. ако напрегна слух, чувам как щурците свирят отвън и направо ми става едно такова.. гъделичкащо носталгично.

напоследък се питам, дали човек може да е влюбен в две жени едновременно. мисля, че е възможно и тези дни възнамерявам да наблегна на теорията. ако успея да го измисля, значи нещата може и да се наредат on the long run, както е модерно да се казва (хаха, поздрави на автора).

след обилната вечеря някак си всички бяхме обладани от сладкото чувство на умора, което е често срещано из балканите и изобщо там където въздуха е чист, водата е натурално студена и изобщо е някак си по-цветно. не че там където въздуха варира от сив до черен, водата е блудкава и цветовете са в тъмната гама няма умора. има. обаче не е толкова сладка.

имам някаква ужасна мускулна треска. това ще да е поради факта, че на teambuild-инга събота и неделя може би прекалих с танцуването, подскачането, и като цяло се отпуснах. но не ми пука. заслужава си всяка гънка от тялото, която се гърчи в разтег в момента. усещането беше добро.

изобщо, правилно е казано “прави каквото трябва, пък да става каквото ще”.. наскоро съм обзет от невероятно спокойствие, нещо което последните шест месеца беше табу. отново връщам чувството си за хумор, а и дори усмивката си. за капак, много близък за мен човек, с който по стечение на обстоятелствата бяхме изгубили връзка ( независимо че работим на едно и също място) индикира, че отново има шанс да бъдем приятели. като заговорихме за индикации.. клепачите ми вече едвам издържат.. мисля да се отпусна в много, ама много спокоен сън.

до утре :-)
–

вторник.. денят на “две кила отгоре” .. след като вчера заспахме рано,рано.. най-късно в 12 да е било като си затворих компютъра и се отпуснах на миндерчето в блажен сън.. днес в 10 сутринта всички бяхме будни и весело се отправихме към “центъра” на китното градче, където се намира костницата, в която са положени всички знайни и незнайни участници в априлското възстание. закусихме импровизирано в нещо средно между ресторант, механа и кафене в стил, пак усреднен между възрожденския и късният соц. след като се дозаредихме с енергия беше време да обиколим родния град на Тодор Каблешков и Димчо Дебелянов.

първата спирка от разходката ни беше мостът “Първата пушка”, където на 20ти Април 1876г. избухва прочутото Априлско възстание. малкото, на пръв поглед нестабилно мостче, обаче изненада приятно със запазеното си през вековете състояние.

следващата спирка от разходката ни беше къщата на Каблешков, която сега, почти година по-късно от предишното ми идване, беше изцяло реставрирана и грееше гордо в червената си оркаска. личеше си че семейството им е било от богатите, тъй като къщата беше на два ката, кой от кой по-просторен. дворът беше широк и пълен с разцъфнали цветя. вековен бор, широк в диаметър може би два или три пъти повече от мен (!!) стоеше кротко в единия ъгъл и продължаваше да попива историята. само ако можеше да говори..

продължавайки напред из тясните копривщянски улички се натъкнахме на “Успениье Богородично”, стара църква, строена през 19ти век, почти съборена от турците, но по-късно реставрирана. в нейният двор се помещават тленните останки на Тодор Каблешков и Димчо Дебелянов, както и на по-известните копривщянски възрожденци. църквата е обградена от вековни борове и ели, които пазят покоя на именитите ни сънародници.

уличките по които вървяхме ставаха все по-тясни, когато се озовахме пред къщата музей на Димчо Дебелянов. тя беше значително по-малка от тази на Каблешков, с доста по-малък двор, но грееше със същата реставрирана гордост, че даже и повече. в двора имаше паметник на майката на Дебелянов, копие на този от гроба му. не липсваше и вековен бор, под чийто клони е изтекла огромна част от историята България.

единствената забележителност, която не успяхме да посетим беше паметникът на Бенковски, който е може би най-внушителният който някога аз лично съм виждал на живо. представете си го нашия човек, изобразен върху кон, със сабя .. и всичко това от едно ЕДИНСТВЕНО парче камък.. Альошата в пловдив пасти да яде бих казал. този паметник като го погледнеш и просто в ушите ти закънтява “На оружиееее” .. те такива ми ти работи там.. но пък за сметка на това ще го видим утре, на път за тракийската гробница в село Старосел, Пловдивско.

както се казваше в една реклама “не може само с ядене, трябва и акъл”.. аз бих казал “не може само акъл и гледане, трябва и малко ядене”.. предварително се бяхме запасили с един обезкостен, пресен, неопушен свински бут, гъби, прилично количество стар лук и зелени чушки, от онези продълговатите.. отдавна, още когато ни хрумна да си направим такава почивка си бяхме казали, че ще излезнем някъде сред природата, ще си запалим огън и ще печем месо. речено сторено. малко след като се прибрахме от обиколката на градчето се преоблякохме и хоп в колата.

нейчо поведе по някакви неведоми балкански пътища, които се оказаха асфалтирани обаче. при това доста добре. разбира се не беше някаква случайност. в местността към която отивахме да обядваме се намираше хижа “Барикадите”, която пък се оказа любима на “бащата на България”, бате Тошо Живков. той, нали миличкия не му е давало сърцето да краде и да трупа в швейцарски банки, както правят наследниците му, сегашните политици, взел че вложил в един доста добър път. личеше си, че пътя не е правен за две коли, тъй като изглежда тази хижа е била за лично ползване.

след известно време по завойчетата се оказахме насред гората, където открихме чешма, строена от копривщенски майстор, за здравето на неизвестна нам жена. на чешмата пишеше “всичко остава за хората”.. над нея имаше скована масичка, две пейки и използвано на скоро, изглежда, огнище. бърз поглед към телефона ми показа, че на мястото няма грам обхват, което беше поредната добра новина. мико, още известен като правещият огън извън вкъщи, запали индиански огън, а нейчо, известен от снощи като правещият огън вкъщи, поради факта, че забрави шишовете в къщата, направи шишове от дърво..

до днес си мислих, че два килограма и половина месо, един килограм лук, още толкова гъби и чушки не могат да бъдат изядени наведнъж от трима души. да, ама не. огънчето се разгоря, стана перфектната жар и ние изпекохме общо шест шиша, които съответно изядохме с огромно удоволствие. последва безкрайно мърдясване на полянката, след което едвам станахме да се приберем до къщата..

прибрахме се, преяли, препили, дет’ се вика яли, пили и се веселили. както си бяхме облечени с дрехите от планината, аз с анцуг капа, нейчо с фешън агро панталон и блузка, а мико с къси панталони и тениска на супермен, или иначе казано спортни, елегантни и спортно елегантни нейчо ни заведе на култовото, както той го описа, бистро-хотел-ресторант-нещо си “България”. там, впрочем почти съблякох с поглед една сервитьорка, която обаче не отговори на флирта който започнах с очи. и ядох най-вкусният крем брюле, който съм ял някога. може би защото беше направен в домашни условия. крем брюле със сметанов сладолед, залят с карамел. прекрасно.

е, прибрахме се и май тази вечер ще пропуснем вечерята, но да видим. мисля да стана от верандата сега, да се поразтъпча и да си намеря занимание за вечерта. чувствам се блажено размазан от почивка. добрите новини са, че чак в неделя трябва да бъда в софия, а това е повече от прекрасно.
–

няколко часа по-късно, вече от нямане какво да правим догледахме “The Seraphim Falls”, който печели първо място в личната ми класация за мега-ултра-хипер-убер-тъп филм, точно една точка след “Semen: uno historia de amor”..

тази вечер ще спя на леглото, което е по-близо до печката и няма прозорец до него. сутринта се събуждах два-три пъти от .. меко казано кучешки студеният вятър, който нахлуваше през дървената дограма. отново си лягам порядъчно рано.. 12:10 е, а аз вече съм инсталиран с две одеала и едно резервно, на около един метър от печката.

сън, let it be до утре сутрин. алее хоп.
–

сряда сутринта станахме значително по-трудно, което може би се дължи на огромното количество храна, която бяхме погълнали предишния ден :) събрахме си багажа, пооправихме къщата и отидохме в същото оново хотелобистронещоси, където си изпихме сутрешните кафета ;) .. след това се разходихме до паметника на бенковски, за който разправях по-горе. гледката оттам към градчето е невероятна. всички къщи, от край до край са запазени в старият архитектурен стил. по принцип е забранено да се строят къщи, които не са в същия и това спомага за запазването на невероятните дух и атмосфера, които лъхат отвсякъде.

навръщане се отбихме в старосел, където за пореден път се насладихме на скороговорката “хубава работа, ама циганска” (българска бих казал аз, ама нейсе). представете си един тракийски гроб. открит наскоро, станал доста известен, тъй като се намира на около двеста метра от така нареченото “най-голямо тракийско светилище”.. не стига че светилището е по-голямо от два на два и петдесет, неосветено, ами и нашето племе решило да мята в тракийския гроб монети от по една, две и пет стотинки, за кадем. не стига, че те карат да плащаш вход (нищо лошо, по принцип ако включва и екскурзовод) за да видиш тази ирония, ами и на входа те посрещат три лелки, които ти обясняват, докато пушат, как в така наречения храм всичко било автентично и трябвало да внимаваме. нищо че пушеха.

прибрахме се следобед в пловдив и времето беше повече от прекрасно.. видях се с една много стара приятелка, с която не се бяхме виждали от може би две(+) години. от дума на дума и споменах, че по едно време даже не живеех сам и тя определи радосТина като “супержена” (кхкхкхккх). последва доста приятно размотаване самичък из парка, две от тепетата и дълъг, много дълъг сън на любимото ми, моето си, само мое легло в моята си, само моя стая в пловдив.
–

четвъртък мисля, че беше най-плодотворнопочивния ден през цялата отпуска, обаче.. ставане някъде в малките часове на следобеда, придружено с любимото кафе на мама, сладки и лека закуска. после до довечера бездействие с нейчо из пловдив, обиколка на куп места, на които не съм бил с години, разходка до училище, срещи със стари приятели и приятелки. изобщо чудо. и после вечеря и много, много сън.
–

петък отново събуждане в малките часове на следобеда, обаждане от любим човек точно след като съм станал и разходка до “орфей”, където си припомних спокойствието обзело ме миналото лято, когато си бях в пловдив по работа за около шест месеца (ех, спомени ;)) денят беше белязан и от един малък инцидент, защото по закона на всеобщата гадост.. то не може само хубави неща да се случват.. на слизане от надлеза на автогара юг, в посока сточна гара, докато чакахме в задръстването с нейчо, един тип се натресе в задницата на нашата кола. нито на нас, нито на колата и имаше нещо, но все пак беше неприятно, губещо време, дразнещо и напомнящо как книжките се раздават на куцо и сакато. след кратък спор с ответната страна да викаме кат или да не викаме кат решихме да викнем, колкото и да не им хареса, понеже застраховката не важи без протокол от тях. зачакахме и след около.. 45 минути, през което време се наложи да звъня да напомням, че чакаме, кат дойде и си свърши работата.. не искам да си представям, ако беше нещо сериозно и трябваше да чакаме толкова…. хубава работа.. ама.. вие си знаете..

след отрицателните емоции, отидох да взема радосТина от пловдивския офис и се разходихме по пешеходния мост, малката главна, та чак до кастело на джумаята, където седнахме да вечеряме. на нея, обаче, и беше дошло в повечко дневното натоварване и се прибра малко след като химика дойде. продължихме вечерята с него, разговаряхме за много и интересни неща, за неговият трип до исландия, за отвратителното време там, за корпоративна култура, и какво ли още не. след обилната вечеря се преместихме в planet club (не планета пайнер, не).. пихме по едно малко, дето се вика, за отпускане, продължихме си градивните разговори и после се преместихме в добрата стара лагуна. станислав тъкмо си беше дошъл от софия и се видяхме четиримата с нейчо. в тона на безделничеството, решихме да не се прибираме, ами да отидем да видим какво правят двете лица, известни като пациента и медицинската сестра (която, казах вече ще чу**м като животно). и така чак до три сутринта, когато се прибрах, догледах си сезона на “Рим” и заспах..
–

бях се зарекъл, че тази отпуска ще я проспя и ще си почивам максимално, така че в събота отново станах след единадесет(+) часа сън и пълен с енергия за предстоящата вечер, която.. сега като пиша това (неделя следобед) щеше да бъде много, ама много щура. това и в събота следобед си го знаехме всички. с резервация в “bvlgari” и от онези литровите бутилки.. та следобеда беше ознаменован с бездействие на орфей, закуска с ориз със зеленчуци в “happy” и от онези лежерните тричасови кафета в “eskada”, на голямото сепаре долу в ъгъла. почти като в доброто старо време беше. ранната вечер, от своя страна се разви по много неочакван, но пък приятен начин. вечеря със семейството и тина, едновременно. беше доста забавно, особено разговора за диетите, който не успях да понеса психически (хахаах)..

нощта, обаче както споменах вече, беше щура. от най-щурите. даже.. не беше най-щурата, ever, обаче е на челните места. на една маса се събрахме хора, с които не се бяхме събирали от преди нова година, стари и близки приятели, израстнали заедно, хора с които доскоро бяхме прекратили по една или друга причина контакти, но в името на доброто приятелство забравихме различиата и много жени. жени. жени. жени. е*ах го. те това обърка цялата работа, особено тази с която си тръгнах към два и .. нататък няма да разправям, кой чул днес на авеню, чул ;) само едно ще кажа “анатема малки руси к*рви”. няма значение, че не разбирате.
–

вече е неделя, и аз си лежа като за последно на леглото, докато оформях може би най-дългия пост в блога ми досега. часът е към 18:30, а аз след един час ще пътувам за софия. трябва да си събирам багажа и отлагам това действие постоянно, тъй като хич, ама хич не ми се тръгва.. бях почти две седмици извън софия, което ме зареди с много, ама много положителна енергия, емоции и най-вече ми помогна да си върна доброто състояние на духа. тук се извива буря. май ще пътуваме с тина и нейчо в дъжда. хаха, небето плаче, че сина му си отива от родното си място и се връща в пъкъла. е*ах го.

е, добра отпуска беше. може би най-добрата evah.. чакам с нетърпение следващата..

–
часът е малко преди осем вечерта, денят е неделя, а ние тъкмо сме заредили, взели сме тина и се носим по магистралата към софия. по пътя гледаме прехласнато залеза, някои от нас пишат smsи, без да получат отговор, но и тримата не искаме да се връщаме в софия. тина дори работи по пътя, но тя е турболаптопната с гадната си gprs карта и ш*бан*ят и работещ pcimcia слот.. добре че и падна батерията, че да спре.. :)

как да е, минахме църна маца към малко преди девет и към девет и малко оставихме радостина пред тях, минахме през фантастико да си купим кафе и цигари и се запътихме към вкъщи, когато последва култовият въпрос, осмислил идните три часа:

аз: “нейчо, имаш ключ, нали?”
нейчо: “*цензурирано*”
аз: мълчание

набрахме магическият номер записан като “Hazqin” , обаче абоната си беше изключил телефона доста ефективно и ние си стояхме пред вкъщи, без да има опция да влезнем. другият ключ беше някъде из северна българия, на разходка до рибарица. нашият пък беше в стаята на нейчо, в пловдив. до телевизора. в апартамента на втория етаж, където пък нямаше, и нямаше да има никой поне до вторник.. и комшиите ги нямаше, че да си прецапаме през терасата и да нахлуем.. и така.. върнахме се до пловдив, взехме ключа.. и сега когато пиша това сме малко преди тунела, за втори път. да го еба. без цензура. и утре ако не отидем да си изкараме по два чифта ключове на човек, пък на.

затварям.

и да, отпуската беше добра, пък и попътувахме, хахаахаахха. най-после легло днес. чао и до утре.

Тагове:пътепис