nevermore.

краткодневно

eдин мъдър човек беше казал преди време, че блог се води, когато имаш време и нямаш проблеми. щом някой от тези параметри мръдне, музата изведнъж си заминава. тогава, мисля че го подкрепих с двете си ръце в коментар под статията. сега не мога да я намеря за да го подкрепя с поне десет от стоте ръце, с които ми се налага да разполагам напоследък.

направих много рязък завой в началото на този месец. всъщност смених тотално посоката, голяма част от начина на дневния си живот и местожителството си. тези три неща, комбинирани помежду си доведоха до доста сериозен и цикличен мусон който все още ме тресе.

първо, вече не съм the-almighty-tech-guy, или поне не се водя такъв официално. зоват ме нещо средно между маркетинг мениджър и проджект (дееба колко селски звучи написано така) project такъв. за голямо съжаление на хората, които се молиха дълго време, а и продължават да се молят — не милички.. не съм излезнал от хостинг индустрията, дори нахлувам по-дълбоко и с по-свежи сили. и пак, специално за тях, мога да заявя, че не мисля да го правя. поне докато не мога да фокусирам монитора и ръцете ми не почнат да треперят от алкохола. докторите казаха, че имам поне още 70 години до този преломен момент, в който ще мога да се отдам на безразборни оргии с много бЕло (както казват У столицата), манекенки и класическа музика.

в добавка с горното отново започнах да работя през деня. нещо, което много обичах, но това май беше преди двумесечната пауза, която направих наскоро. сега ми идва много трудно нагаждането към ритъма “стани-сутринта-в-седем-и-си-легни-в-полунощ”. и то не къде да е, а в софия. развил съм някаква ненавист към града като цяло. той е нещо, към което се стремя и едновременно с това ненавиждам. ритъма му ме изцежда като руса барманка лимон. грубо, бързо и, същевременно, грациозно.

софия дава много, но взима два пъти повече. в софия било мястото за мен, твърдят всички. звънци. софия. мразя софия. мразя я почти толкова, колкото обичам бъдещата си жена.

към момента съм наритан грубо и безпрецедентно в софия. тикнат в кафез, който макар и златен, не е особено удобен. но, както казваше един мой близък приятел “face it”. и аз какво да правя. ще face-вам реалността до следващият удобен момент, в който ще се разделим, аз и тя — всеки ще тръгне по своя си път. аз към пловдив, например, а реалността някъде другаде.. към майната си, например.

Brand @ Ежедневно // June 20, 2008 / 3:27 am