вали дъжд, примесен с малко много тъга. винаги е така като вали. не знам какво ми липсва. не мога да си го обясня и се питам почти всеки ден какво е това мъничко нещо което ще ме направи щастлив. под щастлив нека да се разбира да съм малко по-истински усмихнат, а не както сега — често пъти фалшиво, за да не влошавам деня на околните, което истински мразя.

стоях преди малко и гледах дъжда. гледах, всъщност не е правилната дума, защото в антрето пред офиса беше тъмно, без двете дежурно лампи. по-скоро се вслушвах в него и се връщах бавно назад към дните когато можех безгрижно да стоя на терасата, в онази вила алпийски тип, в която не съм ходил близо две години, и да гледам зелените елхи през пелената на предпролетният дъжд, който често пъти залива родопите.

почти заспивам вече, този стол ми е крайно неприятен и не мога да спра да се въртя из тези 140 квадрата офис. не, че няма работа.. просто не мога да фиксирам съзнанието си в чуждите проблеми, с които се справям всеки ден. стават ми някак си еднотипни.

стига толкова. време е за заслужен сън. see you later.