« аман
насам-натам
прибрах се в софия днес.. май ще трябва да си почина от почивката.. след концерта на слави в пловдив, паметната вечер в копривщица (продължение на разходката до рая, ама не точно) и не особено паметното празненство по случай откриването на новият-новеничък офис пловдив.
четвъртък:
досега не бях ходил на лаута. това е един от няколкото стадиона в пловдив. по-известен като този на жоро илиев, манол велев и други добре облечени ексмутроподобни. или иначе казано, стадиона на локомотив пловдив. за малко да си помисля, че отивам на мач, което щеше да е истински прецедент, имайки в предвид, че вече почти 21 години не съм намерил за нужно да го направя. обаче посредата на стадиона имаше сцена. и то не от онези малките, мизерни сценички, а от тези вкусните, с мега-турбо-много-екстри. майсторско изпълнение един вид.
закотвихме се още към 19:00, при обявено начало от 20:30, понеже, както други години местата бяха кът. не че този път беше по-различно, но поне успяхме да се набутаме точно срещу сцената, горе долу посредата на един от секторите, че дори и да имаме гледка към огромните видеостени (една отляво, една отдясно и една върху самата сцена). лекинка-полекинка времето се изтъркули и към 21:00 положението беше такова, че игла да хвърлиш, няма как да падне на земята.
изпълнението започна със напомпаните вече девойки от мюзик айдъл курамиянко, някои от които които малко ме издразниха с вокалните си способности, макар девойчето преслава да се отличи с доста добри такива.. предполагам свири добре и на френски, но това е малко офтопик.
след като се награчиха горните суперстар-wannabes започна истинското шоу. станислав тодоров трифонов откри концерта със адското “Ад и рай”, което беше искрата запалила целият стадион. феноменално. заредиха се песен след песен, като в началото преобладаваха повече нови парчета. класиката беше оставена за по-късно. дори кака софка, с бай ваньо а.к.а. устата се появиха по едно време да припеят.
истината обаче е, че концерта всъщност започна когато слави зареди старите си парчета. в момента в който запя “студио Хь”, мисля, вече мозъкът ми отказваше да приема други функции освен слушане, пеене и подскачане. тук май се зароди фаренгита, който ме гони в момента.. той се утвърди, когато бях едно от трийсетте хиляди гърла, което пееше “Моя страна, моя България” на финала на концерта. разтърсващо. няма друга дума.
петък:
ох.. как се наспах. прецедент номер едно. верно ли успях да обядвам с родителските тела? тримата успяхме да намерим два часа, в които никой заникъде не бърза. прецедент номер две.
хайде във копривщица. отново. пак. прекрасно. защо не?
пристигнахме вечерта към седем. времето беше повече от прекрасно, макар една девойка с крак метър и полвина++ да мрънкаше по едно време, че е хладно, ама не аз я бях бил да тръгва с панталонки тип “ние сме дълги около половин педя”. whatever.
някой предишния ден беше извадил хитрата идея като се качим горе да си починем, безалкохолно. ама разбира се. ще си вземем само едно бутилче, ей така, за наздраве. после идеята се видоизмени в такава, че ще си вземем две, за всеки случай. ебахмааму. накрая се събудих без глас, от пеене (или опити за такова) на “излел е дельо хайдутин” и крайната равносметка беше нещо като три кила ракия, къде сливенска перла, къде някакви домашни смеси, разпределени в три организма от мъжки пол, които обаче нямаха главоболие.
NB: важно съобщение: издирвам този/тази, който ме кара да късам цветя от някаква съседска градинка. верно ухаеха добре, ама що трябваше половината храст да отиде в небитието. край на важното съобщение.
събота, някъде по обед:
ебаси. колко е яко да имаш веранда. и тя да събира четири души наведнъж. и всеки да може да се разпъне спокойно и да пие първото си кафе за деня на слънчице. само да не нахлуваха някакви спомени от говореното снощи. всичко друго е/ще бъде/беше наред.
–
стига толкова мързелуване. време е за малко разходка и обяд в цивилизацията а.к.а около центъра на градчето а.к.а около костницата. забравих как се казва заведението в което обядвахме, след като се разходихме напред-назад. готвеха много вкусно, но по-стабилно впечатление правеше manager-wannabe-то на заведението. една баба, на която ако и бях връчил метла щеше да го докара на баба яга, и щеше да литне сигурно. постоянно нещо овикваше клетите сервитьорки, на които изглежда зло като мен, което само мрънка, не им стигаше. всичко друго обаче си беше наред, незнам как са намерили точно баланса.
–
ох. добре. и като обядвахме как се очаква да стигнем живи до къщата като ни се приспа зверски? трудничко беше. не че спахме. по-скоро се лигавихме, говорихме си глупости и по едно време решихме, че така и така сме дошли, можем да останем максимално много и просто да слезнем в пловдив един душ време преди следващата софра, към която се бяхме запътили. разпънахме пак скаричката, вечеряхме импровизирано, след което почистихме, метнахме се на колата и хайде обратно.
–
някой каза (Ива?), че “Twist again” не можело просто да се слуша докато пътуваме. някой друг, пък, нашега попита (Нейчо), дали да отбие. и как изведнъж се оказа, че четири души отбиват от пътя, излизат от колата, надуват twist-a отвътре и започват да танцуват. а другите коли минават, намаляват, казват си “тези тук не са добре” и продължават. не беше зле.
събота, привечер:
home, sweet, sweet home.. здравей вкъщи. душ. такси. довиждане. сумарно около 30 минути, с туткането. добре че не съм се родил жена. началника (а.к.а шефчето, дълга история) предварително беше позапазил една дъъъъълга маса, в едно от онези заведения, в които на вратата те посреща оркестъра, а на изпроводяк управителя ти казва “хайде, другата събота пак”, дава ти телефона си, и ти намигва свойски.. дотук добре, само дано колежките от sales не са ми много сърдити, че ги качвах по масите. (edit: бе, не изглеждаха да са сърдити)..
събота, малко преди полунощ (не знам кога точно, да го еба, часовете малко ми се сливат):
bang bang. превзехме ретрото и изпихме бара. кой ме еба да си поръчвам от тия груби папарашки шейкъри, никой не знае. ама не са същите, каквито едно време лили на тина ми “готвеше”, но се преживява. с малко повече финландия, примерно, след това.
неделя сутрин (се будиш сам):
е не. вече наистина НЯМАМ глас. мога само да хриптя. добре, че измислих някаква магия с някакъв мед, та поне да мога да си поръчам нещо скрежиноподобно (smart me :)) в авеню. мразя неделята, когато трябва да стана, да пия набързо кафе и да заминавам обратно за софия. м - р - а - з - я. дагоеба.
неделя следобед:
колкото по-малко време остава до връщането ми в софия, толкова повече нараства агресията към шофьорите на автобуси по линията пловдив-софия. е дагоеба. няма такива тъпанари. трябва ли всеки път да продават по (примерно) 90 билета, след като имат (примерно) 80 места в смрадливият си, непроветрен и неклиматизиран автобус(wannabe). аман. шофер на такъв рейс = бакшиш. и накрая ми се кара, защо, разбираш ли, не съм си оставил “куфарчето” (да ти еба майката, чанта за лаптоп е) в багажното.. е как може да му простиш на такъв цървул, който накрая дори не спря на орлов мост, ами чак на автогарата. спирам да псувам, че се увличам, а ще трябва да насосам и нещастният бакшиш, който ме вози от всемогъщата автогара до борово.
неделя вечер:
нещо псевдопрограмистките ми (и мързеливи) бръмбари в главата ми се обадиха, та взех, че загубих приятно два-три часа списвайки малоумен, но полезен скрипт.
сега, понеделник сутрин (~05:50):
стоя на стълбите, пуша блажено и слушам “You and I” и се чудя. за какво ли? ще ви разкажа по-късно може би.
Brand @ пътепис // August 20, 2007 / 4:51 am
2 Trackback(s)