дали е възможно да се изгубя в някой друг. не мисля, но май е възможно да си изгубя ума по някой друг.. как става така, винаги съм се питал каква е точно тази химия, която бавно се заражда в теб и в един момент навлиза в живота ти като факт, който не можеш да оспориш и не си сигурен кой, как и какво точно го е определило.

понякога просто се случва. пада от небето едва ли не, изневиделица се сгромолясва върху теб и те обзема това сладко чувство мъничка частица от твоето съзнание да е перманентно насочена в мисловен статус към някой друг.

чувството е адски красиво, нарастващо и привлекателно. иска ти се да вземеш всичко от него. ама всичко, до последната капка. да го изпиеш на един дъх и да му се насладиш до края.

е, разбира се чувството е адски дявослки красиво (което трябва да се брои за висша степен на адски красиво) когато тази мъничка частица от теб лети мисловно към друга частица, само че извън твоето съзнание.

е, не винаги става така. т.е. много рядко става така. но ние хората все пак не сме родени за да сме винаги щастливи. винаги има капчица тъга. е, понякога капчиците се наслагат, събират и става едно голямо море от мъка, но това е нещо което ще обсъдя със себе си след като се наспя.

засега, cheers de chardonay manoir domain korten - anno 2004.