сюжетЪ:

аз пътувам от софия към пловдив, с автобус. отворил съм си лаптопа и си убивам времето с някаква работа, безделеене междувременно и такива разни работи.
тя седи някъде назад, не я виждам, но я чувам. да и го турят шест мангала, вика по-силно от Ивайло.
той най-вероятно не я е чувал/виждал наживо и си говори с нея по телефона.
госпожицата отзад е много яка баница, с project-manager-ски очилца, които си плачат за опръскване.
диалогЪ:

тя: абе.. всъщност, знаеш ли, аз нямам твоят ICQ номер..
той: < незнам какво казва>
тя: абе, какво ще стане, ако ми изпратиш ICQ номера си на SMS.
той: < най-вероятно я нахрани>
аз: истерия, първи път.
тя: ама.. какво сега, аз не разбирам.
той: < най-вероятно, истерия>
тя: добре деее (много мазен фалцет), добрее. ще си го запиша.
аз: истерия, вече много явна

заключение:

тя: на мен ли се смеете?
аз: не (ама умирам да се хиля като..), на госпожицата зад вас, има много симпатични очилца има.
тя: < гледа ме тъпо, неразбиращо> и мучи.. амааааа..
госпожицата отзад: може ли да седна до вас?
тя: ама, вижте го какъв простак е, как може да ми се смее така.
аз: разбира се, заповядайте (намигвайки дяволито).
госпожицата отзад към тя: ех, не ги разбирате вие нещата.

послеписЪ:

след точно десет минути разговор с мен, госпожицата отзад отиде и седна някъде още по-назад, а аз блогвам това. не и се понрави моята гледна точка тип “знам един мотел тук, шофьора ще ни спре винаги там.”
иначе.. тя е на 23, учи моден дизайн, не работи и вече е разочарована от мен. поредната, но имам телефона й.
it’s simply me. хайде, че трябва да слизам и да се прибирам.